RSS
Facebook
Twitter

понеделник, 14 септември 2015 г.

Приятелчета

То не е минало много време, но още ме топли един голям жест, който моите приятели направиха за мен преди да тръгна. В четвъртък, малко повече от 24 часа преди да замина, Веско Мавродиев ми се обади да слизам и да се явявам на игрището до блока. Тъкмо се бях прибрал от последната към този момент вечеря при баба и дядо, а и не ми се струваше много подходящо точно в този момент да ритам, но все пак се дотътрих по чехли до терена, където всички футболни приятели се бяха събрали. Освен Веско, там бяха Любо Спасов, Митко Бараков, Цецо Георгиев и брат му Георги, както и други познати момчета, които бяха от противниковия отбор. Заявено ми беше, че това е бенефис - прощален мач и трябва да играя. Бяха ми взели даже футболни обувки. След кратко колебание ги нахлузих и може би за първи път от 15 години насам ритах на бос крак. Епично!



Много мило ми стана, страхотен спомен! Два гола вкарах, вторият от които с воле след корнер. Играх само половината време, защото наистина ставаше късно, но успях да се сбогувам подобаващо с момчетата.

Това всъщност беше раздяла номер 100 с Любо, като на следващия ден предстояха 101 и 102 :) С него играхме много емоционална виенска в един от дните преди заминаването. Играхме под обичайното си ниво, а след края се скъсахме да ревем. Големи мъже, седят на изкуствената трева, топката между тях и плачат ли, плачат.



Рано е да се каже, че ме е налегнала носталгия. Все пак няма и месец, откакто съм в Англия. С Любо успяваме да се чуем на седмицата веднъж. Със Сашо рядко си пишем. С Велин си разменихме по един дълъг Фейсбук - с него не успяхме да се разделим както трябва на живо. С Веско чат-пат разменяме по някоя дума във Вайбър. Старите колеги от Спортни така и не разбраха, че съм заминал, може би само Надето, защото тя има приложението Swarm. Е, може би вече подозират, след като не се включих с обичайната активност в организацията на редовната ни есенна среща.

Понякога си представям какво би било, ако целият ми свят се пренесе с мен тук. Възможно е, защо не? Ще има промени, нищо няма да е същото, но така или иначе Земята се върти и не можем до безкрайност "да опъваме" виенска в свободните сутрини с Любо или да играем само в АМФЛ. Защо пък да не играем в системата на FA?

Каквото и да става, съм твърдо решен да запазя приятелствата си. Дистанцията може да ги руши, но винаги може да се намери начин те да бъдат поправени и съхранени. Пък дай Боже някой ден наистина може да си направим диаспора. Румънците, с които живея в момента, твърдят, че в района на Борнмът и Пул са над 2000. Защо да не си сглобим и ние един малък Люлин? :)

0 коментара:

Публикуване на коментар