RSS
Facebook
Twitter

понеделник, 9 май 2016 г.

Какво е да си кеърър

Вече втора седмица работя като кеърър (domiciliary carer). Това беше една опция, която в един момент беше и единствена. Изглежда в тази сфера има голямо текучество и дефицит на кадри, защото сайтовете за работа са заринати от оферти за различните видове кеъръри.

Така и още не съм се сетил за подходяща българска дума, но заниманието наподобява (по-точно съчетава) задълженията на медицинската сестра, санитаря и камериерката.

Има кеъръри по домовете (какъвто съм аз), има Лив-ин кеъръри (live-in careres), които са на разположение почти денонощно, и такива в старчески домове и други домове за настаняване (тоест не-пътуващи).

Аз започнах обучение по-миналия понеделник, което продължи три дни. Общо-взето загубено време. Обсъждаха се сюжети като необходимостта да се пият лекарства, вода и да се следи диетата, да се внимава при премествания, да се попълва прилежно документацията - все неща, които се предполага, че са близки до ума, но и които трябваше да се изговорят.

Миналия понеделник пък бях на първото си и последно "гледане" (shadowing). На следващия ден вече бях на официална смяна. Засега ми дават само клиенти (така ги наричаме), при които трябва да ходят по двама кеъръри. Това има плюсове и минуси. Плюсът е, че има на кой да разчиташ, има кой да те посъветва, кой да ти покаже... Минусът е, че хората, нуждаещи се от двама помощници, са по-тежките случаи - или много възрастни, или много трудно подвижни, или терминално болни.

Обичайната визита включва помощ при използването на подвижните тоалетни, подмяна на подложка (или памперс) и източване на катетър; хигиенизация; преобличане; осигуряване на желани (или препоръчани) храни и течности и осигуряване на други удобства и условия.

В сутрешните или вечерните визити се включва цялостно подмиване, мазане с крем и други подобни грижи.

Уточнявам, че от фирма до фирма и от позиция до позиция може да има големи разлики, но генерално това изчерпва отговора на въпроса какво е да си кеърър.

Моите лични впечатления и преживявания

Няма да крия, че преди да започна ме беше откровено страх. Чудех се дали ще издържа психически на задаващите се гледки, дали ще се справям добре, изобщо... какво ще става. Все още опитът ми е много малък, но от ден на ден се чувствам все по-уверен.

За само една седмица се изпълних с толкова много впечатления. Например за различните клинети.

Има да кажем един дядо - Гид (Гидеон), който всеки път като ни види (мен или другите кеъръри), се залива от смях и радост. Толкова мило ми става. Човекът е възрастен и лявата му половина е парализирана след прекаран удар. Говорът му е затруднен, но усмивката и ведрите му очи са като на тийнейджър. Жена му живее с него, и тя е голяма скица. Разказаха ми, че точно преди да получи удар, планирали да дойдат в България. По стените им има снимки от къде ли не...

Има пък няколко баби, също големи скици, които го раздават "палавници". Едната ми вика - "напомняш ми на някакъв актьор, ама не мога да се сетя на кого", другата направо ми вика, че съм много хубав, а аз се чудя какво да отговарям... :) С една друга по-млада госпожа, да кажем на около 60, пък си говорим за тенис. Колкото пъти отида при нея, толкова пъти телевизорът ѝ е на Скай Спортс.

Важно е да отбележа, че страховете ми се разсеяха сравнително бързо. Вече се чувствам по-уверен и мисля, че мога да помогна на хората.

Всъщност има един много особен ефект на това ми амплоа. Никога в живота си не съм се занимавал с нещо, което да е по-удовлетворяващо от морална гледна точка. Да помогнеш на някой в нужда, да усетиш как крехка старческа ръка те "стиска" и се държи за теб, да видиш усмивката на човек, който те е чакал цял ден и пак ще те чака, това малко професии го дават.

Не знам дали си въобразявам или преувеличавам. Възможно е. Ще видим след някой друг ден или месец. Не знам колко ще се задържа. Въпросът дали ще издържа психически си е все така отворен - все пак да си кеърър наистина не е занимание за всеки, в това число може би и за мен.

Продължавам да кандидатствам на разни счетоводни позиции и се зареждам с търпение. Всяко нещо идва, когато му е времето. Като съдя по досегашния ми опит, ще отнеме безобразно много време и нерви, но поне старците някак ме радват в момента. Дано и аз им давам нужните внимание, грижа, нежност и да ги заразявам с усмивката, която засега неизменно е и на моето лице, когато ги виждам.




0 коментара:

Публикуване на коментар